Концертът на Русенската филхармония (25. 06), водена от главния си диригент Димитър Косев, със солистите Константин Костов – пиано, Вели Чаушев – тамбура, Костадин Генчев – кавал, Христина Белева – гъдулка, Гергана Димитрова – вокал и изтъкнатите дами от дуо “Арденца” – пианистката Даниела Дикова и цигуларката Галина Койчева-Мирчева повдигаше доста въпроси – за критерия, за вкуса, за професионалното самочувствие, за самочувствието изобщо, за знанията и незнанията… Концертът бе част от програмата на фестивала “Софийски музикални седмици”, а мениджърът на фестивала Момчил Георгиев тази година продължава със (както той го нарече) своеобразния преглед на българските оркестри. Концертът от български композиции на русенци добави привкуса на един друг преглед от близкото минало – казваше се “Нова българска музика” и там често показаните произведения свидетелстваха за липсата на каквато и да е селекция – всичко се изсипваше върху главата на бедния слушател. А качествените творби на реалните композитори потъваха в блатото от опуси на тези, които винаги съм наричала абонати в Съюза на композиторите. Беше доста трудно за слушателя, особено ако не е музикант, да отсее зърното от плявата.
Димитър Косев, вече няколко години главен диригент на Държавна опера – Русе, отдавна е заявил предпочитанията си към мюзикъли, попмузика и специфично негови микс-програми, които той нарича кросоувър, въпреки че приликата е случайна. Репертоарът, който предимно дирижира извън рехавите си оперни ангажименти, свидетелства, че “си пада” по рока. И в това няма нищо лошо. Само дето този жанр не може да бъде доминиращ репертоарен клон за един симфоничен оркестър. С дирижиране на Калин Вельов, Група “Сигнал”, Ненчо Балабанов, “Печенката” и прочие “звезди на българската музика”, в песни, подплатени с доста неграмотни аранжименти, оркестър не се поддържа. Или с “Класиката среща АББА”, “Класиката среща Куин”. Това не съм го измислила аз, както всеки грамотен музикант знае. Но тук, на фестивала, Косев показа и разбирането си за това, какво е ново композиторско поколение и какво е съвременна музика. Концертът, подготвен лично от него, включваше 10 съчинения от най-разнороден вид и характер. Достатъчно е само да се погледне списъка със солистите и инструментите, на които свирят, за да се разбере, какъв жанров тюрлю гювеч бе сготвил господин Косев.
Въпросите към определението “Ново поколение” започват още със списъка на авторите. Не разбирам как едно и също име в един концерт може да се определя като “звезден маестро”, а в друг – като представител на ново поколение. Повечето от новопоколенците на Косев са хора над 40-годишна възраст, има и над 50. Дори в инкубаторните условия на социалистическите творчески съюзи корифеите признаваха тази възраст на композитора за по-зряла. После установих, че с изключение на Костадин Генчев и Ангел Заберски-син останалите ОЩЕ не са членове на Съюза на композиторите. Може би този концерт би им помогнал да се запишат и там. Не знам. Все пак въпросът за уместността на названието на концерта може да мине за второстепенен. По-важният е какво “новото поколение” представи на този концерт.
Няма да се спирам на вариациите върху “Зайченцето бяло” от Пламен Цветанов или на “Ода за живота” от Стефан Тоцев, както и на “Малката музикална кутийка в Ре” от Петя Тончева, защото не ми се иска да бъда много груба. Композиторската професия освен вдъхновение, както мисли любителят, изисква известни теоретически и практически познания, изисква умения, които се определят като занаят. Изисква знаене на музика, информация, критерии…И агресивна автоцензура! Но когато се чува съвсем ясно, че авторът не се е потрудил да усвои елементарното в съчинителската си дейност, няма защо да се занимаваш с това. Останалите ми бележки подсказват, че първата част – “Утро” от “Жълтата гостенка” от Йордан Владев би могла да се приложи към някое късометражно филмче, (началото с романтичното пиано бе просто умилително, а “разиграното” после мотивче – повторено до втръсване в различните групи и инструменти закотви завинаги утринното настроение). Констатирала съм илюстративния характер на частите от Песента на планетите от Емелина Горчева-Димова – с доста по-грамотно направена оркестрация, въпреки че еднообразието в полагането на пестеливия материал надделя. До монотонност. Фолклорният опус на Вели Чаушев не напуска територията на народния ансамбъл, само дето през цялото време се питаш защо му трябва симфоничен оркестър, след като капацитетът на материала, който е вложен напълно подхожда на традиционния фолклорен състав. Понякога употребата на нещо желано, ама не дотам познато е доста коварна работа. Очаквах все пак да чуя вещо оркестрово писмо, което надхвърля периметъра на унисонно звучене, гарнирано с пицикати или възходящи и низходящи секвентни мотиви. Като в Resurrection на Константин Костов, например, с възкресени гами, гарнирани с гореописаното – това можах да чуя и да схвана. А в Балада за цигулка, пиано и оркестър на Добромир Кисьов направо ми дожаля за двете великолепни инструменталистки Дикова и Койчева-Мирчева. В тази откровена баналност можеше да солира всеки – не беше необходимо да се стига до дуо “Арденца”. Четиричастната композиция на Костадин Генчев – “Древна Тракия” за кавал, гъдулка, вокал и оркестър бе напълно в неговия жанр – с необходимата доза пасторалност, с мелодии от съответния регион и сръчно съчетание на солиращите инструменти. Наименованията на частите – Красива Тракия, Битка тракийци(?), Трагедията (тук разбира се певицата вокализира жално), Обратно в Тракия – също не ми станаха съвсем ясни. Вероятно се дължи на печатни грешки. Музиката не създава затруднения, съвсем е по вкуса на масовия слушател-патриотар, който може и да я запее. Впрочем в залата бяхме около стотина души.
Може би най-пълноценно бе използван оркестърът в шеговитата, ако се съди по заглавието, пиеса на Ангел Заберски-син “Капризите на дамата”. В тематичния материал на творбата, имаше два “клона” – един, с широко разположена във времето, обагрена от лиризъм мелодика, в стилистиката на американския джаз-симфонизъм от първата половина на миналия век и още един с лек фокстротен уклон, който завършваше в ачелерандо с внезапен брейк, за да се включи “романтичният сегмент” веднага след него. Темите предизвикваха галерия от звукови асоциации – малко Гершуин, малко Бърнстейн, малко Лоу, малко Холивуд. Рондообразното повторение във формата доведе до мисълта, че дамата не е една, а е обобщен образ на нежния пол. Пиесата бе най-адекватна по отношение на състава, който я изпълни, въпреки че, имайки пред вид практиката и известността на автора й очаквах по-изненадващи решения.
Накрая ми остана само един въпрос – и той се отнася да подбора, извършен от диригента Димитър Косев. Може би е взел решение преди да види партитурите. Може би. Но при следващия сеанс на запазената му марка (цитат от програмата) “Ново поколение” няма да е лошо да се допита до някого, който не е заинтересован лично – и да попадне на партитура от Петър Керкелов, например. Или от Мартин Георгиев. Или…